Днес имаме много специален гост. Вдъхнови ни Марсел Пруст със своята реплика „Пътешествието на откривателя не е търсенето на нови пейзажи, а погледа с нови очи.“ Затова поканихме лъчезарната Сузана, автор на блога La Movida Mia, да ни разкаже за скритото очарование на пътешествията и сладката тръпка на откривателството.
Когато погледнах нагоре и видях Ню Йорк (защото трябва да гледаш нагоре, за да видиш Голямата ябълка), се разочаровах. Не от града, а от себе си. От това, че не изпитах почти никаква емоция, или поне не тази, която бях очаквала. Все пак това е Ню Йорк – най-добре брандираният град в света и определено има от какво да „ахнеш“ минимум 2-3 пъти. При мен обаче всякакъв вид възклицания закъсняха малко, освен „бляк“ при усета на миризмата, която се носи от шахтите по улиците. „Ах“ дойде, когато изпих първата си чаша вино на rooftop бар с уникална гледка от блещукащи светлини и безброй високи сгради, наблъскани с хора с мечти, с големи души, или пък без (защото този град умее да обездушевява), студенти с амбиции, момичета, пиещи шампанско с ябълки (защото само това имат в хладилникa), баби с перли, момчета с костюми, мъже с потници и презряла с времето брада, жени, които не могат да заспят, имигранти, които бършат сълзите си, закривайки камерата на компютъра с ръка, а после казват на роднините си, че връзката е прекъснала…
Но аз няма да разказвам за Ню Йорк.
Това, което ми е по-интересно и далеч по-важно, е емоцията, която ти доставя пътуването. Защото всичко на този свят е заради едната пуста емоция – да се „направим“ щастливи и да се почустваме живи. Ако загубиш емоцията да „ахваш“, си леко прецакан, даже доста. Защото, както са казали хората, животът не се мери с броя вдишвания, а с моментите, които спират дъха ти.
За пръв път излязох от пределите на милата родина, когато бях на 11 може би. От 15-годишна започнах да прекарвам почти всяко лято в чужбина, работейки за по 3-4 месеца. И аз свят да видя, а и мене светът да ме види! Като започнах с числата, ще трябва да си кажа и сега на колко години съм – 23. Това изминало лято прекарах в Америка и по-конкретно в Ню Йорк.
Когато бях по-малка (неориентиран тийнейджър), всичко така ме впечатляваше. Всяко пътуване беше съпроводено с множество мечти, сцени от филми, цитати от книги, тематична музика, настръхване при стъпването на нова територия, възклицания, снимки и пак снимки, кеф и ненаситен ентусиазъм да разгледам всичко, да се снимам с всичко, да вкуся всичко и да купя, колкото куфарът побира. Четенето на пътеводители и лудото препускане из улици, калдаръми, паметници, колизеуми, статуи, камъни, хълмове, долини и музеи си беше част от изживяването, за да е както си го пише по дебелите книги, където ни учат как се живее.
Да, обаче с времето нещата се промениха. Реалистът поизмести мечтателя, поукротилият се (на пръв поглед) студент надви неориентирания тийнейджър и пътуванията придобиха нов смисъл и се наситиха с нови емоции. В един момент започнах да припознавам по нещо, което вече ми е познато и съм виждала, във всеки един град (тези улици са като в Лондон, архитектурата е като в Париж, това си го имаме и в България). Загубих ентусиазма на детето и голямото „ах“, посрещащо всяка нова дестинация. Загубих жаждата да препускам из страниците на пътеводителите и да изкачвам пеша в един ден Триумфалната арка и Айфеловата кула в Париж (огромно количество стълби), след като съм изминала пеша и цял „Шанз Елизе“.
И преди да кажете какъв неемоционален темерут съм, аз ще ви кажа, че сега усещам пътуването много по-истинско и по-значимо. Пруст си го е казал:
„Пътешествието на откривателя не е търсенето на нови пейзажи, а погледа с нови очи.“
Днес, когато пътувам, съм отворена към живота, не само към държавата, търся хората в нея и искам да чуя техните истории и гледни точки, да наблюдавам нови култури и да разширявам мирогледа си. Днес мога да прекарам цял следобед в малко кафене в Италия с чиста съвест и с изключен фотоапарат, наблюдавайки новия свят, който се разкрива пред мен, новите темпераменти, защото всяко място, всеки град и държава има нещо ново да ни даде. И то си е лично за нас, ако си позволим да го вземем. Днес съм търпелива и все още „ахвам“ и настръхвам, но не когато видя нов музей или паметник (не казвам, че няма такива, спиращи дъха), а когато усетя нова енергия, потопя се в нова култура, видя себе си през нечии други интернационални очи и прегърна света в цялата му колоритност.
Пожелавам и на мен, и на вас да не спираме да пътуваме и да откриваме, но не следвайки пътеводители и дебели книги, а следвайки живота!
Сузана Теофилова
Повече статии от автора можете да прочетете на www.lamovidamia.com
Тагове: доброволчески проекти, образование, Пътуване след WAT, туризъм, университети, фестивали
