Самолетът ми захождаше над Бостън. 1 юни 2003 г. Късна вечер. Уморена от дългото пътуване и със свито от притеснение и въодушевление сърце гледах светлините на големия град. Всичко бе ново и толкова различно, а мащабите бяха огромни – огромни коли, огромни порции храна, огромни разстояния, огромно по брой население и… видимо липсващи камари от отпадъци. На сутринта автобусът ме носеше на север от Бостън, а първото, което ме изненада, бе колко чисто и зелено е. Нямаше боклуци, не се подмятаха хартийки и бутилки, а храстите не танцуваха своя вятърен валс с кичозна премяна от найлонови торбички. Ха!
Пристигнах. Сюрпризите не закъсняха. Органичните отпадъци се събираха отделно, а за всяко върнато кенче или пластмасова бутилка получаваш 5 цента обратно. Повечето хора носеха собствени торбички, когато отиваха до супермаркета, а улиците явно имаха неподозираната способност да се самопочистват. Ха! Шок! … Еврика! Явно просто никой не хвърляше, където му падне. Прииска ми се и в България да беше толкова чисто и подредено, а съседите ми да не смятат междублоковото пространство за бойно поле, което да обстрелват от терасна засада с торби боклуци. Ех, мечти…
Мечтите обаче – макар и с различна скорост – се превръщат в реалност. Сан Франциско поде щафетата, като през април 2007 година забрани употребата на безплатни найлонови пликове в супермаркетите. Ала нерядко големите промени започват от един човек и уж локален проблем.
Една истинска история. Мериън Стодарт или как река Нашуа в Масачузетс стана отново чиста
Годината е 1962. Една домакиня се премества със съпруга си и трите си деца от Невада в гр. Гротън, Масачузетс. Къщата им се намира недалеч от река Нашуа. От дома си обитателите му могат да усетят вонята, идваща от Нашуа. Около мостовете са поставени табели, на които пише: „Hold your nose. Nashua River ahead”. Местните ученици имат странна игра на път за училище – „познай какъв е цветът на реката днес: червен, оранжев, жълт, зелен или друг“.
Това е истинска история – тази на Мериън Стодарт и доживотната й връзка с река Нашуа.
Кристално чистите и пълни някога с живот води се били превърнали в септична яма. Дължината на реката е само 60 км, но по течението й в резултат на индустриалната революция били построени множество фабрики за производство на хартия, текстил и обработка на кожи. Тези фабрики изливали отпадните си води директно в реката. Боите, използани за оцветяването на хартията, безпрепятствено се озовавали в Нашуа и променяли цвета й всеки ден. Бреговете били затлачени от боклуци. Заблудени птици можели да прекосят реката почти като Христос – ходейки по това, което би трябвало да е вода, а всъщност било гъста септична маса. Плуването и риболовът – някога ежедневие – вече били немислими. Животните, хвъркатите, рибите и останалите речни обитатели измрели или преместили местообитанията си. Нашуа била мъртва.
Мериън Стодарт не била очарована от перспективата децата й да израснат на подобно място. Затова се превърнала в промяната, която искала да види в света около себе си. Вече имала цел – опазването на водите. До този момент нямало закон, който да забранява изхвърлянето на химикали, бои и промишлени отпадъци в реките. Вместо да пече курабийки, тя основала Комитет за почистване на река Нашуа. Съсредоточила усилията, енергията и времето си в търсене на съмишленици, срещи с високопоставени официални лица и политици, участие в събранията на градските управи, организиране на кампании и подписки за прокарване на закони, опазващи водите. Изпратила бутилка с мръсна вода от Нашуа на губернатора на щата. Заедно с около 500 от поддръжниците си за 5 месеца почистили коритото на реката от боклуци. Срещали се с бизнесмени в опитите си да убедят собствениците на фабриките с общи усилия да построят пречиствателна станция.
Усилията им били плодотворни. През 1965 г. Конгресът на САЩ приема Clean Water Act за опазване на околните води. Същото се случва на местно ниво в щат Масачузетс през следващата година в резултат на силен граждански натиск. Най-големият успех идва през 1970 г., когато е създадена Държавната агенция за опазване на околната среда, а според федералния Clean Water Act всички открити водни басейни в САЩ трябва да бъдат подходящи за плуване и риболов до 1983 г.
Мериън Стодарт, съмишлениците й и Нашуа спечелили. Реката постепенно се възстановила, животните, птиците и рибите се върнали, а децата можели отново да плуват и да ловят риба във водите й.
Днес Мериън е на 86 години. Тя продължава да бъде вдъхновяващ активист за опазването на водите и околната среда. В случая с река Нашуа решението на локалния проблем се превърнало във федерално. Въпреки че САЩ останаха извън протокола от Киото, на местно ниво все повече градове се насочват към внедряване на „зелени“ политики. По-любопитното в случая е какви иновации се раждат от своеобразието на географското местоположение, специфичните теренни особености и възможностите на съвременните технологии. Става все по-ясно, че перспективите за развитие са почти неограничени и че това са професиите на бъдещето. Може следващата голяма „зелена“ иновация да е твоя!
Добрите практики. Портланд, Орегон
Този град е неизменно в класациите за най-„зелен“ град в САЩ. Половината от използваната електроенергия идва от възобновяеми източници, четвърт от работната му сила пътува до местоработата си с велосипед, градски транспорт или споделено, a 35 сгради са сертифицирани от U.S. Green Building Council. Близо 60% от отпадъците се рециклират, а целта на градската управа е до 2015 година нивото да достигне 75%. Градът е рай за велосипедистите, тъй като специалните алеи за колоездене са с обща дължина от близо 320 км, а градският транспорт е пригоден за превоз и на колелета. Това са само малка част от усилията на местните власти за справяне със замърсяването на въздуха от изгорелите газове от автомобилите и задръстванията. Портланд разполага с отлична мрежа релсов градски транспорт, а дългосрочната цел е жителите да не губят повече от 20 минути за придвижване до всяка точка на града. Амбициозен план!
Портланд е зелен и съвсем буквално – на територията му има близо 279 парка и зелени зони с обща площ от 40 кв. км. Най-голям сред тях е Forest Park, покриващ хълмовете западно от р. Уиламет и официално придобил статут на парк през 1948 г. Дължината на алеите в тази „градска гора“ достига впечатляващите 110 км! Неслучайно жителите и гостите на града се радват на чист въздух!
И като последен щрих в зеления портрет на Портланд нека добавим, че все повече ресторанти в града предлагат в менюто си почти изцяло сезонни органични продукти местно производство. По този начин Портланд се превръща в прекрасен пример за стимулиране на локалната икономика и био земеделие с непосредствена и активна институционална подкрепа.
Бостън, Масачузетс или как могат да се използват окосената трева и падналите листа
Интересни проекти се разработват в Бостън. Планира се построяване на съоръжение, което да преработва 50 000 тона окосена трева и есенни листа. Процесът ще се осъществява с помощта на анаеробна бактерия, хранеща се с трева. Очаква се да се отделя достатъчно метан, за да захрани 1,5 мегаватна централа, а получената топлина ще ускори разграждането на листата и превръщането им в компост. Е, времето ще покаже дали и кога ще бъде реализиран подобен несъмнено интересен проект. Сигурно е едно – неприложим е в Сан Диего, или поне не без модификации :).
Анкъридж, Аляска и електроспестяващите улични лампи
Дните без сняг в Анкъридж не са много, а знаем, че снежната покривка има отлични светлоотразителни свойства. Защо тогава уличните лампи да работят с пълния си капацитет, след като лунната светлина може да помогне? Как? Чрез инсталиране на димери в целия град, за да може да се регулира интензитетът на светлината от уличните лампи в зависимост от метеорологичните условия.
Анкъридж е един от първите градове в САЩ, в които местните власти започват поетапна подмяна на старите улични лампи с LED. Новите осветителни тела са с 50% по-ниска консумация на електроенергия, имат значително по-дълъг експлоатационен живот, а разходите за поддръжката им са минимални. Първоначалната инвестиция е в размер на 2,2 млн. долара, но тя ще се изплати за по-малко от 7 години, тъй като годишните разходи ще бъдат с 360 000 долара по-ниски от досегашните. Впечатляващи цифри! LED уличните лампи обаче имат и други, далеч не по-малко важни преимущества. Тяхната светлина осигурява много по-добра видимост в сравнение със старите лампи, а това ще доведе до намаляване броя на инцидентите. Компютърни симулации и направени проучвания показват, че LED технологиите са най-подходящото решение за Анкъридж и защото смущават дивите животни в най-ниска степен.
Градската управа дава пример и за редуциране на консумацията на електроенергия чрез настройването на 3000 от използваните в администрацията компютри да минават в режим “hibernate”, когато не се използват. Само с това просто действие общината спестява 84 000 долара годишно и намалява въглеродните си емисии с 1104 тона.
С направените промени Анкъридж изпраща ясното послание, че активно се включва в разумното използване на ресурсите и намаляването на въздействието от човешката дейност върху околната среда и водите, като най-добрите резултати несъмнено са следствие от добрата колаборация между местните власти, бизнеса и гражданите. Не е случаен и фактът, че именно коренните жители на Аляска, населяващи най-западните територии на щата, са очевидци на промените в климата, намаляването на ледената покривка и респ. редуцирането на популациите на биологични видове. Негативните ефекти върху биосферата са заплаха и за културното многообразие, тъй като драстично се променя традиционният начин на живот на автохтонното население, а в резултат изчезват знания, умения, техники, технологии и дори езици. Това бе и основното послание на проф. Сара Елдър при нейното гостуване на Международния фестивал на етнографския филм в София преди 2 години. Проф. Елдър е визуален антрополог и работи на терен в Аляска повече от 30 години. Променената среда може да се види в документалните й филми. Проф. Елдър е всъщност медиатор между коренното население на Аляска, научната общност, местните власти и останалите жители на щата, а – както практиката недвусмислено показва – доброто познаване и разбиране на проблемите е най-важната стъпка към тяхното решаване.
Много вода изтече от онова мое американско приключение през 2003 година. 11 лета по-късно България е различна и „зелена политика“ вече не е екзотичен алабализъм. Мисля си – или по-скоро силно се надявам – скоро да се превърне в екзистенциална необходимост. Също като Мериън Стодарт искам синът ми да може да плува и гледа рибите в реката, вместо да внимава да не стъпи в кучешки екскременти на централна софийска улица или докато рита топка в парка. Промяната на общественото пространство бавно, но неминуемо води до промяна и на съзнанието и отношението към себе си и света (обратното също е вярно). Ти какво предпочиташ да виждаш по ежедневния си маршрут – чиста улица в тунел от кестени и липи или презастроени площи и подмятани от вятъра найлонови торбички? Аз избирам първото. Всеки от нас може да бъде следващият Мериън Стодарт.
