Топла есенна вечер. Над Стария град в Пловдив се спуска синкав мрак. Прогнозите за времето предричат небесните потоци да се излеят другаде. Крачим бързо към Античния театър – искаме да влезем навреме, за да седнем по възможност срещу сцената. Неусетно се оказваме част от разноезичен човешки поток със същата крайна цел. Дрес код: (готик) черно.
Четвъртата визита на Paradise Lost в България обещава да бъде много различна: неповторима сцена на почти 2000 години, специални аранжименти за симфоничен оркестър и хор, представяне на песен от предстоящия нов албум на бандата и блу рей запис на концерта и издаването му като официално DVD на английските готик пионери. Вълнението на прииждащите по тесните улички фенове нажежава въздуха до червено.
Стрелките на часовника минават 8. По сцената все още няма раздвижване. Публиката в почти пълния Античен театър става все по-нетърпелива. Всички предусещат, че ще бъдем свидетели на епохален готик метъл спектакъл.
Най-сетне! Музикантите от оркестъра на Държавна опера – Пловдив излизат, а след тях местата си на сценичната площадка заемат и хористите от „Родна песен“. Както етикетът повелява, диригентът Левон Манукян е последен. Лъчезарен и широко усмихнат, той поздравява еуфоричната публика, а енергията и ентусиазмът му се усещат и на последните редове.
Големият момент настъпва – ето ги Ник Холмс (вокали), Грег Макинтош (соло китара), Арън Еди (ритъм китара), Стив Едмъндсън (бас китара) и Едриън Ерландсън (барабани). Дрес кодът е спазен. Всички са в черно. На сцената всъщност има една „бяла лястовица“ – Георги Милтиядов, който е зад рояла, свири виртуозно и доказа, че младостта, талантът и опитът не са взаимоизключващи се.
„Let’s go, Plovdiv!“, провиква се Ник Холмс, гръмват първите тежки акорди и сцената се взривява от мощното звучене на бандата и оркестъра. Ник запява Tragic Idol, китарата на Грег Макинтош е разбиваща. Бях на първия концерт на Paradise Lost в България през есента на 2005 г. в зала „Христо Ботев“, когато въпреки отсъствието на Макинтош заради здравословни проблеми, лошото озвучаване и липсата на кислород в задименото хале, готик великаните направиха паметно шоу. Тогава мислех, че след издънката със залата и звука Paradise едва ли ще пожелаят да се появят отново на родна сцена. За щастие, 9 лета по-късно, за първи път в своята 26-годишна история бандата реши да свири със симфоничен оркестър и хор не къде да е, а в България – в една от бъдещите европейски столици на културата, в открит театър на почти 2000 години, пред близо 3500 публика – и да запише този спектакъл за следващото си официално DVD. Затова и не е изненадващо, че на 20-ти септември в рамките на четвъртото издание на музикалния фестивал Sounds of the Ages Градът на тепетата беше притегателен център за фенове от цял свят, дошли да чуят любимците си на живо.
Мраморните йонийски колонади на Античния театър сякаш оживяват на Last Regret и Your Own Reality. „Everyone ok, yeah? Just watch yourself on those f*cking steps!“, изстрелва Холмс и обявява следващата песен. Започва едно от любимите ми парчета на бандата: Over the Madness. Ангелските гласове на призрачно изглеждащия хор имат повече от осезаемо присъствие. „Falling, hands are tied | Anyone else but me“, припяват феновете. Китарата на Макинтош, роялът, духовите инструменти и хорът призовават с Ник „Getting over the madness | Getting over the strain”.
Пиршеството за сетивата продължава с Joys Of The Emptiness и с изненадата на Paradise Lost за пловдивската публика: Victim of the Past от предстоящия албум на групата. В неиздаденото още парче Ник сюрпризира с реверанс към тежкото дет звучене на вокалите и партии с характерното за зрелите Paradise Lost изчистено пеене. С това изпраща директно предизвикателство към търпението на почитателите си, които ще тръпнат в очакване какво още ще предложат любимците им с новия си студиен проект.
Paradise Lost са концептуална група, която не спира да обогатява идеите и внушенията си и да се развива. Може би това е една от основните им спойки и причини да са заедно в почти непроменен състав от 1988 година досега. Малко банди могат да се похвалят с подобно постоянство. Саундът им е тежък, но и меланхоличен, търсещ, но и монолитен. Затова и групата има толкова много верни фенове и успява с концептуалното си творчество да построи мост между различни поколения, което можеше да се види на 28-те реда мраморни седалки на Античния театър.
Не бе изненада, че Paradise Lost избраха да завършат симфоничната част от концерта си с Gothic от едноименния емблематичен албум, дал началото на нов жанр в метъла и насочил по-късните им музикални търсения. Задачата на Левон Манукян и Георги Милтиядов да аранжират дет/дуум и готик композиции за изпълнение със симфоничен оркестър не е била никак лесна. Смесеният хор омекоти и задълбочи звученето им, а Милтиядов беше изключителен на рояла и промени цялостното внушение на парчетата. Феновете, дошли в Пловдив, не останаха разочаровани от този спектакъл.
След кратка почивка петорката от Paradise се върна на сцената, за да ни разходи из богата си дискография и послания. Античният театър се взриви от мощния им, тежък и чист саунд. Всички припяваха с Холмс “This is erased, I promise not a trace | This is erased, I promise not a trace no delay”. Колкото интересно и смекчено бе звученето на бандата в първата, симфонична част от концерта, толкова познато и желано бе избухването им във втората с обичаните от всички готик класики. Виртуозните сола на Грег Макинтош възпламениха древната сцена по невъобразим начин, за да чуем със сърцата си разказваните от тях истории. Групата бе вече в съвсем познати води и показа за пореден път на феновете си защо толкова много години са на върха.
„And for one second, I understand. | And for one second, My life was in your hands.“ Концертът не беше една секунда, макар публиката да имаше усещането, че уникалното шоу на английските готик великани мина за точно толкова кратък миг. Оставам с иконично True Belief, че това не е The Last Time, в който слушаме виртуозите на монолитния и концептуален готик метъл на българска сцена.
