Здравейте, приятели!
Нямам търпение да ви разкажа за моето WAT Adventure или както още обичам да го наричам – a little piece of my true story. Това е история, с която накарах мнозина мои приятели и познати да се замислят дали са видели достатъчно от заобикалящия ги свят, както и да преоткрият в себе си жаждата за нови приключения. След общо четири поредни лета в САЩ смело мога да заявя, че натрупах толкова много незабравими спомени, че и да можех никога, ама никога не бих върнала времето назад.
Как започна всичко? В края на март 2010 г. взех едно от най-съдбовните решения в моя живот, а именно да замина на бригада. Като цяло бях позакъсняла с това си решение, защото бях изпуснала по-голямата част от работните оферти, предлагани за сезона. Така че не ми оставаше нищо друго освен светкавично да се опитам сама да си намеря работна оферта чрез приятели, които вече са ходили в САЩ. Така и стана! Появих се в офис на Orange с гордо вдигната глава, здраво стиснала работната оферта в ръка и с леко треперещ глас, издаващ, че и идея нямам в какво се забърквам. Като цяло за избор на агенция не съм се колебала изобщо, защото от въпросните приятели вече бях чувала за „най-добрите“. Предстоеше ми процедура, през която екипът на Orange ме превeде стъпка по стъпка, като винаги бяха готови да отговорят на всеки мой въпрос и притеснение. Без никакво мотаене – стегнато и прецизно – процeдурата беше завършена. Озовах се на летище София, готова за пръв път да стъпя на американска земя – отивах в Атлантик Сити, Ню Джърси (Atlantic City, New Jersey).
Атлантик Сити, известен още като „малкия Лас Вегас“, беше динамично място с много туристи, високи хотели, огромни молове и топъл, но влажен климат. Работех в увеселителен парк, в който ми даваха по 80 часа седмично, но това не ми тежеше. Работата ми беше да показвам на децата как да играят на игрите, а те съответно можеха да спечелят огромни плюшени играчки. Мога гордо да заявя, че една от тези играчки донесох със себе си в България като подарък за това, че станах работник на сезона. Приключение е да се прибереш с подобен дар – играчката беше с човешки размери :).
В средата на лятото вече исках да направя нещо различно, нещо, което не правя всеки ден, затова си организирах разходка с хеликоптер над Атлантик Сити. Реших, че най-подходящо ще е да я направя вечерта и тогава разбрах защо наричат града „малкия Лас Вегас“. Бях запленена. Това ме накара с още по-голямо нетърпение да чакам да изпълня най-голямата си цел – да пътувам. Е, и това време дойде. С група приятели отидохме до Washington D.C., Philadelphia, Rhode Island и New York – все уникални места!
Заредена с много положителни емоции след екскурзията, но и леко тъжна, се качих в автобуса за летището, откъдето щях да хвана полета си за България. В тези последни няколко часа на американска земя се случи едно от най-емоционалните неща в живота ми. Запознах се с шофьора на автобуса – висок, с много татуировки, гола глава и с по една халка на ушите, – който незнайно как веднага разпозна, че съм българка, и ме сложи да седна на предната седалка. На секундата успя да ме разсмее с въпроса „Do I look like Slavi Trifonov?“ Оказа се, че е женен за българка и както той сам каза, е американец, но сърцето му е в България. Разполагал с две къщи – една тук и една там – и на всяка гордо се веели и двата национални флага. Извади снимки на семейството си из цяла България и докато ми ги показваше забелязах, че на ръката му има татуировка „I love BG“. Уау! Точно в този момент един автомобил рязко ни засече и той каза: „Хм, Бай Ганьо“. След малко, отново за мое учудване, телефонът му звънна и то с мелодията на нашия химн. Беше жена му. След приключването на разговора, ентусиазиран от моята реакция, реши да ми покаже, че знае дори и думите и с пълно гърло запя на развален български химна на България. Със заслужени аплодисменти завърши това така емоционално за мен пътуване. Вече знаех, че един ден ще се върна, за да попия още от „страната на неограничените възможности“.
За второто си лято вече със сигурност знаех, че искам да видя истинския Лас Вегас (Las Vegas), затова изцяло се доверих на Orange при избора на работодател. Имах огромния късмет да ме наемат в Hyatt Regency Lake Tahoe – шестзвезден хотел на брега на езерото Тахо (Lake Tahoe). Така се озовах в Инклайн Вилидж (Incline Village, Nevada) – малко курортно селце на границата на Невада и Калифорния. Тук можете да видите малка част от красотата на това уникално място.
Как се стига дотам ли? Най-близкото летище до Incline Village, където се намира хотелът, е в Рино (Reno), наречен още „The biggest little city in the world“, който е на 40-50 мин. Но полетът дотам е по-скъп, затова се лети до Сан Франциско (San Francisco, CА). От летището се хваща градски транспорт или такси, за да се стигне до Greyhound Bus Terminal. Автобус от там ще ви закара до Рино за 4 часа, с една спирка в столицата на Калифорния Сакраменто. След като автобусът ви остави на летището в Рино, трябва да хванете shuttle (нещо като маршрутка) и след 40 мин ще бъдете в хотела. Там ще ви посрещнат и упътят до квартирата, която сте наели (аз намерих своята от този сайт: http://www.vbro.com), или по ваше желание и с предварителна уговорка може да бъдете настанени за 2 дни в уютната обстановка на хотела. За да разберете, че не преувеличавам, тук можете да добиете по-ясна представа.
Нямаше как да не се влюбя в това място! В Hyatt се предлагат разнообразни позиции, повечето от които с бакшиш, и се стараят до дават пълен брой часове, като всичко зависи от натовареността на сезона. Аз работих като сервитьорка на частния плаж на хотела и всеки ден имах възможността да се радвам на уникална гледка. Пред мен се откриваше огромно езеро, гладко като огледало. Във водите му се отразяваха планините от отсрещния бряг, на чиито върхове все още имаше сняг, независимо колко топло беше. Всеки ден отивах на работа с желание – персоналът те кара да се чувстваш все едно сте семейство, гостите са усмихнати и с любопитство искат да узнаят откъде си, и атмосферата е такава, че просто забравяш, че си на работа.
Когато и второто ми лято беше вече към своя край, дойде време да разгледам западното крайбрежие. Наехме си ван и шест човека се втурнахме на… двуседмичен лов за спомени. С много вълнение, малко храна и заредени на max фотоапарати, вместо да отидем до Сан Франциско, който ни беше само на четири часа с кола, ние отидохме, естествено, първо до Вегас (8 часа път) – все пак цяло лято живяхме в Невада. Оттам влязохме в Аризона (Arizona), за да разгледаме Големия каньон (Grand Canyon). Мястото е умопомрачително! И всичко това водата го е направила! След това продължихме към Калифорния, където посетихме San Diego, Los Angeles, Hollywood, Universal City, Beverly Hills. Пътешествието ни завърши в San Francisco, откъдето трябваше да си хванем полета за България.
Бях си обещала, че по време на всяко WAT лято ще правя по нещо голямо и наистина значимо за мен. Затова в San Diego отидох в See World, където имах неповторимата възможност да плувам с делфин! Това преживяване ме зареди с прекрасно настроение за дълго време – делфинът е може би единственото животно, което винаги изглежда усмихнато!
Помня, че в същия ден, в който се прибрах тогава в България, отидох да се запиша отново. Нали знаете, че колкото по-рано го сторите, толкова по-ниска е цената? А и след всички прекрасни WAT емоции нямах търпение да се върна обратно! Осем месеца се изтърколиха като миг и ето ме отново на работа в същия хотел на езерото Тахо – вече много по-уверена и с втора работа. Като цяло възможности за втора работа в това малко село има доста, стига човек да е упорит и да не се отказва. Мястото е тихо и спокойно, но и много натоварено през лятото, като разполага с всичко необходимо – болница, библиотека с безплатен интернет, огромен супермаркет и, разбира се, няколко бара.
И третото ми WAT лято мина неусетно. В края му 11 човека стегнахме куфарите и заминахме за Waikiki Beach на хавайския остров Oahu. Хавай се води 50-ти щат на Америка и не е необходима допълнителна виза. Well, welcome to paradise!
Хавайските острови са неповторими! След като се насладихме на Waikiki Beach, два водопада, един вулкан и мемориалът на Pearl Harbor, дойде време и за поредната голяма доза адреналин – скок с парашут. Гледката „от птичи поглед“ беше незабравима, а чувството – спиращо дъха (и в буквален, и в преносен смисъл)!
Предполагам се досещате, че колкото и да бях щастлива при семейството ми и близките ми хора, след подобни WAT преживявания беше въпрос на време да си стегна куфара за пореден път. Ето че – без да се усетя – бях отново при своите американски приятели за своето четвърто WAT приключение. Последното ми лято беше най-зареждащо и мисълта, че ще ми е за последно, ме накара да го изживея максимално пълноценно. Посрещах изгреви и залези, преоткривах красиви местности и плажове около езерото, организирах БГ вечери с игри и традиционна кухня, за да могат и американците да видят каква топла и гостоприемна нация сме. Включихме американски колеги и приятели в българската агитка на волейболния мач „USA vs Bulgaria“. Това събитие оказа голямо влияние върху нас. Изведнъж осъзнахме колко много сме. Станахме още по-задружни, докато рисувахме плакати и пишехме лозунги. След загуба първия ден и победа на втория се върнахме на езерото Тахо без глас, но с пламък в очите и емоционално заредени.
Дойде и моментът да направя нещо, което не беше ми се случвало до този момент – круиз до Бахамите! Тези острови обаче не са американска територия, затова ми трябваше спонсориращата организация Intrax да подпечата работното ми разрешително, докато то беше още валидно. Процедурата си заслужаваше, защото няма по-хубаво чувство от това всяка сутрин да се събуждаш на ново, уникално красиво място! Няколко дни на кораб с мащабите на малък град, на който има всичко, с много скъпа интернет връзка и без мобилни телефони – и това ако не е истинска почивка! Мотото на това паметно пътешествие беше „I WISH I COULD STAY HERE FOREVER !“
Програмата Work and Travel ми даде шанс да повиша нивото си на английски език, да се запозная с много нови хора, някои от които ще ми останат приятели за цял живот, да видя с очите си места, за които преди това можех само да мечтая. Докато всичко това се случваше, не можех да повярвам, че е истина! Чувствах се като във вълшебна приказка! Това усещане никога няма да забравя! Ти също можеш да станеш главен герой в една такава приказка. Не губи време! Дай си шанс! Изживей я!
JUST GO FOR IT!