Самолетът ми захождаше над Бостън. 1 юни 2003 г. Късна вечер. Уморена от дългото пътуване и със свито от притеснение и въодушевление сърце гледах светлините на големия град. Всичко бе ново и толкова различно, а мащабите бяха огромни – огромни коли, огромни порции храна, огромни разстояния, огромно по брой население и… видимо липсващи камари от отпадъци. На сутринта автобусът ме носеше на север от Бостън, а първото, което ме изненада, бе колко чисто и зелено е. Нямаше боклуци, не се подмятаха хартийки и бутилки, а храстите не танцуваха своя вятърен валс с кичозна премяна от найлонови торбички. Ха!
Пристигнах. Сюрпризите не закъсняха. Органичните отпадъци се събираха отделно, а за всяко върнато кенче или пластмасова бутилка получаваш 5 цента обратно. Повечето хора носеха собствени торбички, когато отиваха до супермаркета, а улиците явно имаха неподозираната способност да се самопочистват. Ха! Шок! … Еврика! Явно просто никой не хвърляше, където му падне. Прииска ми се и в България да беше толкова чисто и подредено, а съседите ми да не смятат междублоковото пространство за бойно поле, което да обстрелват от терасна засада с торби боклуци. Ех, мечти…
Мечтите обаче – макар и с различна скорост – се превръщат в реалност. Сан Франциско поде щафетата, като през април 2007 година забрани употребата на безплатни найлонови пликове в супермаркетите. Ала нерядко големите промени започват от един човек и уж локален проблем.
